Изтекоха пет часа. Стотиците пакетирани, затоплени вечери бяха сервирани, изядени (или оставени) и пластмасовите табли бяха отнесени. Малките бутилки с евтино вино бяха изпити и вдигнати или прибрани в джоба пред коленете. Множеството в икономическата класа най-после се успокои.

Двата компютъра за управление на полета под първа класа си разменяха електронна информация и поглъщаха данни от трите инерциални системи, контролни кули и сателити, определяха положението на самолета и насочваха автопилота по предварително установения курс.

Далеч под боинга лежеше пресеченият терен между Кабул и Кандахар. На север в планините на Паншир фанатичните талибани воюваха срещу Шах Масуд, последния, който се бореше срещу тях. Пътниците в ревящия цилиндър високо над Афганистан бяха защитени от мрака, смъртния студ, шума на двигателите, суровата земя и войната.

Спуснаха капаците на илюминаторите, изключиха основното осветление и раздадоха тънки одеяла. Повечето пасажери се опитваха да поспят. Неколцина гледаха филм, други слушаха концерт.

Госпожа Хигинс спеше, завита до брадичката. Средните места бяха превърнати в едно, като бе вдигната междинната облегалка, и Джули се беше разположила нашироко, притиснала куклата към гърдите си.

Джон Хигинс не можеше да заспи. Никога не спеше в самолет. Затова колкото и да бе уморен, той си припомняше почивката им в Далечния изток. Организирана екскурзия, разбира се. Един застрахователен служител не можеше да види Тайланд по друг начин и дори това беше изисквало лишения и спестяване. Но си струваше.

Бяха се настанили в хотел „Пансий“ на остров Пукет, далеч от безвкусните забавления в Патая — господин Хигинс се бе погрижил всички тези неща да не влизат в досег със семейството му. И бяха прекарали вълшебно, всички бяха единодушни. Взимаха под наем велосипеди и се разхождаха в каучуковите плантации и тайландските села във вътрешността на острова. Спираха да се дивят на боядисаните в червено будистки храмове със златни покриви и да гледат монасите в техните оранжеви раса.