От банкокското летище обикновено се излита на север. Фолън леко зави наляво и погледна надолу. Нощта беше ясна. Зад тях оставаше Тайландският залив, на който се намираше Банкок, а напред се простираше Андаманско море. Помежду им лежеше Тайланд и луната хвърляше отблясъци по водната повърхност на толкова много оризища, че цялата страна сякаш бе залята с вода. „Спийдбърд“ 10 се издигна на девет хиляди и петстотин метра и продължи хоризонтално напред по маршрут към Лондон над Калкута, Делхи, Кабул, Техеран, Турция, Балканите и Германия. Капитанът превключи на автопилот, протегна се и сякаш по даден знак една от стюардесите донесе кафе.

На 30 В хипито прегледа краткото меню. Нямаше апетит, но страшно му се пушеше. Тринадесет часа полет, после още един пред конвейера на „Хийтроу“ докато чакаше голямата си раница. И още два преди да може да рискува да запали цигара с марихуана.

— Телешко — каза той на усмихнатата стюардеса, която стоеше до него. Ако се съдеше по акцента му, трябваше да е американец, но паспортът му показваше, че е канадец и се казва Донован.

В един офис в западен Лондон, чийто адрес е строго пазена тайна, иззвъня телефон. Мъжът на бюрото си погледна часовника. Пет и тридесет и вече беше тъмно.

— Да.

— Шефе, „Спийдбърд“ десет на „Бритиш Еъруейз“ излетя от Банкок.

— Благодаря.

Той затвори. Уилям Бътлър не обичаше да губи време в телефонни разговори. Всъщност изобщо не приказваше много. Всички го знаеха. Знаеха също, че е добър началник, но че не бива да го ядосваш. Никой от подчинените му обаче нямаше представа, че някога е имал дъщеря, гордостта на живота му, която спечелила стипендия за университет и там починала от свръхдоза хероин. Бил Бътлър не обичаше хероина. И мразеше хората, които го пренасяха. Което го правеше опасен, отдаден на работата си противник. Неговият отдел водеше безкрайна война срещу сериозните наркотици от страна на Управлението на митниците и акцизите на Нейно величество.