Единадесет четиридесет и пет, времето за отлитане, нямаше да бъде спазено, но това беше само официалното разписание, с други думи, пълна измислица. Капитан Фолън искаше да получи „пролука“ за излитане от банкокската контролна кула в дванадесет и пет. В съвременния свят на гражданската авиация бе най-важно да получиш пролука за излитане и кацане. Ако пропуснеш пролуката си в Западна Европа или Северна Америка, може да висиш цял час и да чакаш друга.

Не че едно двадесетминутно забавяне имаше значение. Той знаеше, че може да успее. Поради силните насрещни ветрове над Пакистан и южните части на Афганистан планът за полета му предвиждаше времетраене от тринадесет часа и двадесет минути. В часовите зони имаше седем часа разлика. Щеше да кацне в Лондон към шест и двадесет в студено януарско утро с температура около нулата, далеч от нощния Банкок, където термометърът показваше двадесет и шест градуса и невъобразимо висока влажност.

На вратата се почука и в пилотската кабина влезе главният стюард със списъка на пътниците. Той и хората му ги бяха преброили.

— Четиристотин и пет, капитане.

Всичко съвпадаше. Фолън подписа списъка на багажа и го подаде на Палфри, който излезе, за да го предаде през последната останала отворена врата на наземния персонал на „Бритиш Еъруейз“. Извън грамадната летателна машина довършваха задачите си последните служители от поддръжката. Багажният отсек бе затворен, маркучите бяха извадени, колите се оттеглиха. Гигантът щеше да запали четирите си огромни двигателя и да потегли.

В първа класа господин Сеймор си беше позволил да съблече красивото си копринено сако, което сега висеше в предния гардероб. Той остави копринената си вратовръзка, но разхлаби възела й. До него вдигаше мехурчета чаша шампанско и главният стюард му бе дал нов брой на „Файненшъл Таймс“ и „Дейли Телеграф“. Сноб от главата до петите, господин Палфри обичаше „качеството“. Във времената, когато дори холивудските звезди приличаха на скитници, беше истинско облекчение да се грижиш за качеството.