В пилотската кабина Фолън контролираше проверките на системите. През прозореца се виждаше влекачът, онази анонимна, но жизненоважна машина, без която „Спийдбърд“ 10 не можеше да отиде никъде, тъй като носът му сочеше право към терминала и не можеше да обърне без чужда помощ.

Капитанът получи от банкокския наземен контрол разрешение за запалване на двигателите. В момента, в който малкият, но мощен влекач затегли боинга назад, четирите двигателя започнаха да оживяват. Фолън нямаше нужда от помощ — тази задача щеше да изпълни спомагателният генератор.

По негово нареждане вторият пилот вдигна едната си ръка към панела над главата си и натисна бутона за стартиране на четвъртия двигател, докато с другата контролираше горивната му система. Той повтори тази операция още три пъти. Междувременно автоматичният контрол бавно увеличаваше подаването на гориво.

Влекачът изтегли боинга по деветдесетградусова дъга, така че носът му да сочи към пистата. Когато свърши, шофьорът се обади в пилотската кабина по микрофона си, все още включен близо до предното колело на самолета, и поиска да натиснат спирачките.

Имаше право — този тайландец искаше да доживее до старини. За да откачи микрофона, той трябваше да слезе от влекача и да отиде до носа на боинга. Шофьор на влекач, изчезнал под предното колело на боинг, излиза отзад като пържола за хамбургер. Фолън натисна спирачката и му съобщи. На петнадесет метра под него тайландецът откачи микрофона, отдръпна се и вдигна флага, както го изискваше правилникът. Капитанът признателно му махна с ръка и влекачът се отдалечи. Наземният контрол му даде разрешение да се отправи към пистата и го прехвърли на контролната кула.

На ред 34 семейство Хигинс най-сетне се бяха настанили. Имаха късмет. Място Ж беше свободно и целият ред бе за тях. Джон Хигинс зае място Г, което се намираше от едната страна, жена му седна в отсрещния край. Джули се намести между тях и се засуети, докато не се увери, че на Пуки й е удобно и ще може спокойно да поспи.