„Спийдбърд“ 10 се приближаваше към пистата, насочван единствено с предното си колело, управлявано от лявата ръка на Фолън. Капитанът поддържаше постоянна връзка с контролната кула. Когато стигна до края на главната писта, той поиска и незабавно получи разрешение за излитане. Това означаваше, че може да продължи и да излети, без да спира.

Боингът зави по пистата, подравни носа си по централната линия и капитанът натисна дроселите напред, после се пресегна към няколко бутона пред себе си. Четирите двигателя автоматично увеличиха мощността си.

Самолетът набра скорост и пътниците усетиха, че тътенът се усилва. Нито те, нито екипажът на борда можеха да чуят невъобразимия рев на двигателите навън, но усещаха невероятната им енергия. Далеч отстрани профучаха светлините на главния терминал. С едно докосване до бутоните капитанът отлепи колелата от цимента.

По заповед на Фолън вторият пилот вдигна колесниците. След няколко изтраквания шумът и вибрациите престанаха. Издигането се ускори от четиристотин на четиристотин и петдесет метра в минута, после започна да става по-постепенно. Когато скоростта се увеличи, капитанът нареди ъгълът на елероните последователно да бъде намален от двадесет до нула градуса.

Седнал на място 34 Ж, Джон Хигинс най-после пусна страничните облегалки, в които се беше вкопчил. Не обичаше да лети със самолет и особено мразеше излитането, но се опитваше да не го показва пред семейството си. Огледа се и забеляза, че хипито седи само четири реда пред тях, на 30 В. Дългата пътека стигаше до преградата, която отделяше икономическата от бизнескласата. Там имаше помещение за продукти и четири тоалетни. Четири-пет стюардеси вече се готвеха да поднесат закъснялата вечеря. От последното похапване в хотела бяха изтекли шест часа и господин Хигинс бе гладен. Той се обърна на помогне на Джули да се справи е бутоните на видеото и да намери анимационния канал.